ПЕТИЦИЯТА НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕД ОН ЖЕНЕВА,
1 ФЕВРУАРИ 1930 Г.
Скопие, декемврии 1929 г.
До: Негово Превъзходителство сър Ерик Дръмомд,
Главен секретар на ОН в Женева.
По силата на чл. 2 от договора, подписан в Сен Жермен на 10 септемврий 1919 г. между главните съюзни сили и Кралство Сърбия, Хърватско и Словения, покровителсвото на малцинствата, които живеят в кралството, е под гаранцията на ОН.
Подписвайки тоя договор, кралството пое, съобразно с тоя договор, задължението да даде права на всички малцинства включени в границите му след 1 януарий 1913 г.
По силата на всичко това, тия права и тая протекция са признати също за българското население в Югославия присъединено към нея след споменатата дата.
Основавайки се на тоя договор, населението се обръща към ОН с молба, то да изпълни и приложи договора за покровителство на малцинствата в дадения случай за българското малцинство в Югославия, дето то съставя компактна маса всред населението, което живее Македония.
Десет години гинаха от сключването на договора за мир. Въпреки това. Сенжерменския договор за покровителство на малцинствата си остана мъртва буква. Нещо повече: българските малцинства в Югославия са не само лишени от предвидените права в тоя договор, но са и подложени на една системна денационализация и насилствена асимилация, лишени са от политически права и са превърнати на икономически роби и обречени на мизерия.
Противно на съществуващите договори, югославянското правителство унищожи всички наши културни институти - национални, образователни и политически - затваряйки 641 български училища с 37 000 ученици, прогони 1013 български учители, конфискува и превърна в сръбски черкви 761 български черкви, изпъди шестима владици, прогони и унищожи 833 български свещеници, унищожи всички български библиотеки и читалища, в които ние се учехме на майчиния си български език, забрани български вестници и списания в Македония.
С една реч, югославянското правителство разруши в Македония всичко, което може да служи за национално, културно и социално развитие на македонските българи.
В преследването на своята политика за унищожаване на българщината в Македония югославянското правителство прибягва дори към мерки, които навсякъде се считат като пълно отрицание на съвременната цивилизация и елементарните понятия на свобода: а. Въпреки чл. 7 от Сержерменския договор, то ни забрани да си служим по улиците с нашия майчин български език, както в частните отношения, в търговията, в събранията и пр., без да може да става дума за употребяването на българския език в публикации и в печат. Употребяването на нашия български език в държавните, общинските и др. учреждения е напълно забранено: b. Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено и ние сме заставени да ги кръщаваме по един списък, изработен от сръбските църковни власти специално за Македония; с. Четенето на български книги и български вестници е забранено под страх на най-тежко наказание и ние никога нямаме възможност да прочетем нито един ред на нашия майчин език. Четирима младежи бяха осъдени в Кавадарци, защото у тях е била намерена една българска книга; d. Пението на български народни песни се счита за престъпление. В Тетово много граждани, начело с един свещеник, бяха осъдени, защото са пели на едно празненство български песни; е. Югославянските власти ни забраниха да празнуваме нашите национални и обичайни праздници, налагайки ни вместо тях сръбската „слава“; f. За да улеснят асимилацията, властите насилствено заставят да се женят млади момичета и жени от Македония за сръбски жандарми доверени там, и всички протести против това насилие досега са били без резултат, g. На македонската интелигенция се отказват всички общински и държавни служби. Техните заявления се оставят без последствие и самите те се пропъждат от кралството, както беше случая с г-жа д-р Пиперкова от Скопие, д-р Наумов от Охрид, д-р Ципушев от Велес, или се интернират както е случая с инж. Караджов и д-р Тошанов от Щип, или се убиват, какъвто беше недавна случая с Благой Монев от Щип, Рампо Попов от Прилеп и пр. - без да говорим за многобройните убийства, които станаха по-рано. Ваше превъзходителство, Българското население в Македония има дълбока вяpa към великата мисия на ОН и иска да вярва, че то бди над точното прилагане на между народните договори. Затова, имайки съзнание за правата, които му са гарантирани като малцинство от Сенжерменския договор и въпреки големите страдания поради насилствената асимилация на югославянското правителство, българското население в Македония, организирано в своите национални организации, реши да ни изпрати в Женева в качеството на негови законни представители, за да отправим до ОН тая петиция и да искаме неговата протекция в качеството ни на национално малцинство в Югославия - нещо, от което до сега ние не сме ползували, вследствие познатото поведение на югославянското правителство. Ние, долуподписаните югославянски поданици, родени и живущи в Македония сме заемали разни обществени и политически служби и сме участвували в политическия живот па нашата страна, в качеството си на представители на българското национално малцинство в Югославия, приехме деликатната и патриотическа мисия да отправим до ОН тая петиция, убедени, че с тоя акт ние изпълняваме един дълг към нашия собствен народ и цивилизованото човечество, защото ние вярваме, че подпомагаме за да се отстранят по миролюбив път угрози за мира, Излагайки всичко това, ние се ползуваме да обърнем вниманието на ОН върху опасностите, които заплашват самото съществуване на българското население в Югославия. Ние заявяваме в същото време, че всички тия и други изложени досега факти в петициите представени било от емигрантската организация на македонците, било от други организации, като Балканския комитет в Лондон, французката Лига за правата на човека, или Американската лига, напълно отговарят на действителността и на желанията на българското население в Югославия.
За да се отстрани тежкото и непоносимо положение, в което се намира българското малцинство в Югославия, положение, което създава всички условия за нежелателни събития, ние вярваме, че е необходимо и целесъобразно да се вземат следните мерки:
1. Да се признае националността на македонското население и строго да се съблюдава под контрола на Обществото на народите договора за покровителството на малцинствата.
2. Да се позволи завръщането в Македония на нашите емигрирали братя.
3. Да се амнистират всички политически затворници, осъдени от сръбските съдилища само затова, защото те са искали права и свободи, гарантирани от договора за покровителство на малцинствата.
4. Да се разреши отварянето на българските черкви и училища, издигнати с толкова жертви от самото население преди сръбското владичество в Македония.
5. За да се контролира изпълнението на поетите задължения от югославянското правителство по силата на договорите, да се изпрати в Македония една специална комисия, назначена от ОН, която да бди за изпълнението на тоя договор.
Ваше превъзходителство,
Македонското население, което ние имаме честта да представляваме, посрещна с радост новината за Вашето идване в югославянската столица. Това е доказателство за вярата, която, има това население към ОН и за голямата му мисия да въдвори една ера на пълна толерантност в отношенията между народите, толерантност необходима за мира.
Ние сме убедени, че тая вяра на нашите братя ще бъде оправдана, като Ваше превъзходителство ще даде на тая петиция.
Димитър Шалев, адвокат и бивш кмет на гр. Скопие.
Димитър Илиев, съдия и адвокат в гр. Велес.
Публ. във в. „Революционен лист“, год. VI, бр. 110, 1 февруари 1930 г., с. 6-7.
МЕМОАРЪТ НА ШАЛЕВ, АНАСТАСОВ И ИЛИЕВ
ДО ОБЩЕСТВОТО НА НАРОДИТЕ В ЖЕНЕВА,
9 май 1930г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар