Д-р Нора Димитрова - Клинтън с мемоарна книга за комунизма "Quarantine Reflections across Two Worlds"

 

 “Карантинни размисли от два свята”

 

Quarantine Reflections across Two Worlds, “Карантинни размисли от два свята”, е отчасти мемоар, отчасти размисъл за свободата в контраст с комунизма. 

 

 

 

 За книгата по БНР - Хоризонт: 

https://bnr.bg/horizont/post/101346311

 

 

 

 

Глава Първа: Ранни години

Част втора: Трохи в детската градина

Когато бях на пет годинки, посещавах детска градина. Някои учители ни третираха с топлота и човечност, но комунистическата директива изискваше децата да се индоктринират и унижават на всяка крачка, с цел да получат визуален урок за това, което ги чака в зряла възраст.

Пеехме една песен за партията като наша истинска майка: 

Ти имаш обичана мама 
и тя е безкрайно добра, 
но тя е загрижена само 
за теб и за твойта сестра. 

Ний имаме майка любима, 
изпълнена с обич е тя, 
за нас и за нашта Родина 
се грижи деня и нощта. 

Предел в обичта си тя няма! 
Какво ли за нас не търпе! 
Това е всеобщата мама,
нарича се тя БеКаПе!

Един ден привършвахме обичайната си закуска, наречена “народна кифла”. Директорката на детската градина започна да брои колко трохи има в чинийката на всяко дете. Моите другарчета бързо прилапаха трохите си, но аз, от някаква глуповата честност, оставих трохите си непокътнати—те не бяха нито много, нито твърде малко. Бях публично засрамена, че имам най-много трохи от класа.

Първият учебен ден не беше по-различен. Настаниха ни по азбучен ред и ни дадоха номера, с които се обръщаха към нас безлично, а не по име. Аз се озовах до едно момче на име Ники, което дяволито ме подкани да хвърляме камъчета по чудовищната саксия с фикус до бюрото на учителката.

Тъкмо тогава учителката влезе. Задърпа ни за ушите и ни удари плесници пред целия клас. Аз се разплаках, което я ядоса още повече. “Защо плачеш?” попита ме тя, “Аз дори не те ударих силно.”

Като едно дете на родители в академичната област, аз знаех думи, неприсъщи за възрастта ми, и бях започнала да чета от тригодишна възраст. Погледнах я право в очите и отвърнах: “Аз не плача от физическата болка, а от публичното унижение.” Тя остана безмълвна...