сряда, 18 април 2007 г.

Кой помагаше на Западните покрайнини

Зденка ТОДОРОВА
вестник "Про и Анти", 3 ноември 2006г.

На 5 октомври 2006 г. се навършиха шест години от свалянето режима на Слободан Милошевич. През тези шест години много неща се случиха в Сърбия, като лошите бяха много повече от добрите. Беше убит демократично избраният премиер Зоран Джинджич, езикът на омразата пак стана всекидневие, старите кадри от времето на Милошевич не само че не бяха лустрирани, но заеха всички възлови места в държавната администрация, въпросът с правата на националните малцинства, поради излезлите на преден план преговори за статута на Косово, заглъхнаха, сенчестият бизнес навлезе във всички пори на обществено-политическия живот, военнопрестъпниците с помощта на настоящия премиер бяха издигнати в ранг на “национални герои”, а през април 2006 г. Брюксел прекрати преговорите с Белград за асоцииране и стабилизация с ЕС. В момента ставаме свидетели как Воислав Кощуница в ролята си на премиер кокетничи с отделни лидери от националните малцинства, които му се отблагодаряват, подкрепяйки неговата политика на изолационизъм, оказал своето пагубно въздействие върху цялостното положение на националните малцинства. Създадените през 2002 г. национални съвети се превърнаха в оръдие на властта, с което тя продължава да доразбива и без това крехкото единство между малцинствените общности. Всяка една обаче се сблъсква с различни проблеми, като българското национално малцинство се сблъсква и с безразличието на държавата майка. Прави впечатление, че през последните шест години отношенията между българите в Западните покрайнини и официалните власти в държавата майка замряха. В името на “добросъседството” и “европейското бъдеще на региона” българските и сръбските политици предпочетоха не да решават на масата за преговори въпроса с положението на българското национално малцинство, а да се разхождат из Цариброд, като най-честото им място беше Царибродската гара, възстановена с пари на ЕС. Така хем се демонстрираше европейското в българо-сръбските отношения, хем се хвърляше прах в очите на местните българи. Но затова пък на 26 април т.г. президентът Първанов възвелича в Цариброд “никога по-добрите българо-сръбски отношения”, след което броят на часовете по български език от обещаните от него пет часа седмично, се свиха до жалките два часа.

Нито правителството на Сакскобургготски, нито на Станишев направиха нещо в международен план за Западните покрайнини.

Затова, когато говорим за национално-отговорна политика на държавата майка към своите сънародници зад граница, нека да не забравяме, че такава имаше единствено по времето на управлението на ОДС. По това време в Западните покрайнини бяха създадени българските културни центрове, българските държавни институции поддържаха връзка с неправителствените организации в Западните покрайнини, пред международните институции (ООН, ПАСЕ, ОССЕ), американската държавна администрация, както и пред дипломатическите мисии по света, многократно беше повдиган въпросът с правата на българите в Западните покрайнини. Българската държава тогава беше опората на всички българи по света. Благодарение на тази опора, мобилизираните през 1999 г. българи от Западните покрайнини не бяха изпратени като запасняци на Косово. Когато говорим за национално-отговорна политика на държавата майка по време на правителството на ОДС, трябва да изтъкнем и ролята на тогавашния ръководител на българската делегация в Съвета на Европа г-н Лъчезар Тошев, благодарение на когото много от въпросите, свързани с правата на българите в Западните покрайнини, ставаха достояние както на ПАСЕ, така и на широката българска и международна общественост. През 1998 г. на една от сесиите на ПАСЕ, в дебатите по повод ситуацията в Съюзна република Югославия (1403-28/1/98-7-Е) той постави въпроса с правата на националните малцинства, в това число на албанското и на българското. Българското национално малцинство по този начин се чувстваше защитено. На 30 януари 1998 г. българската делегация внесе информативен документ в ПАСЕ за “Положението на българското национално малцинство в СРЮ”, в който се посочват някои важни факти като този, че през 1995 г. въпросът с правата на българите в Сърбия е интернационализиран от страна на Комисията по правата на човека към ООН, ръководена от Тадеуш Мазовйецки (doc. E/CN 4/1995/57 of 16 January 1995), както и че българското национално малцинство в Сърбия бива лишавано от правата си по отношение административната употреба на българския език, както и в областта на образованието и църквата. Засегнат е и въпросът за натиска, който властите и особено полицията оказват върху активистите на Демократичния съюз на българите в Югославия. Този документ съдържа и обширна информация за доклада на Елизабет Рен, специалния докладчик на ООН за човешките права в бивша Югославия, в който също е залегнал въпросът за състоянието на правата на българското малцинство в Сърбия, както и Резолюцията на Генералната асамблея на ООН от декември 1996 г., в която покрай положението на малцинствата в Санджак и Войводина се споменава и въпросът с българското национално малцинство в Западните покрайнини. През 1999 г. Лъчезар Тошев внeсe проекторезолюцията за нарушаване на човешките права на българското национално малцинство във Федерална Република Югославия (Doc. 8477/13 July 1999). На 25-26 ноември 1999 г. на заседание на ПАСЕ в София, посветено на Пакта за стабилност, по покана на г-н Тошев присъства и представител на българското национално малцинство от името на Хелзинкския комитет на българите в Югославия. Сред документите на конференцията беше включен като официален документ и докладът на тази правозащитна организация, посветен на състоянието на човешките права на българите в Западните покрайнини. Г-н Тошев продължи и след 2000 г. да се интересува от положението на българското малцинство, което се вижда от писмото му във връзка с работата по изготвянето на доклада по doc. 8477/13.07.1999 г. (21.10.2003 г.), изпратено от него до докладчика на ПАСЕ за българското национално малцинство в Сърбия г-н Жорди Соле Тура.
Единствено тежкото заболяване на г-н Соле Тура попречи да бъде завършен докладът му, за което можем само да съжаляваме. Настоящите власти в България обаче не се интересуват от положението на своите сънародници в Западните покрайнини, което ясно говори за политиката на коалицията, която в момента управлява в България.

Българската общественост трябва да знае тези неща, защото натрупалите се през изминалото десетилетие проблеми сред българската общност в Сърбия все още трудно се решават, но въпреки това има развитие по отношение на човешките права в Западните покрайнини благодарение натиска, който върху Белград оказваха и продължават да оказват международните организации. Заслуга за това имат както дипломацията по време на правителството на ОДС, така и лично г-н Лъчезар Тошев, предвождащ в този труден период българската делегация в ПАСЕ.
Българите в Западните покрайнини очакват започнатият по онова време процес да продължи. Ще бъде ли чут нашият глас, или той ще остане само глас в пустиня?

Няма коментари: