Една (не)забелязана миниатюра

Хрониката на Джовани Серкамби от гр. Лука в Италия поставя въпроси

Лъчезар ТОШЕВ

В.Лечител, 28.11.2013г.

Джовани Серкамби, живял в италианския град Лука 1348-1424 г., е известен с редица свои произведения, сред които и Хрониката от 1400 г. Тя се пази в архива на град Лука под № 107 в отдел „Ръкописи” и засяга периода 1164–1400 г.
Сред миниатюрите, съпътстващи текста на Хрониката, се намира и една, показваща битката при Никопол 1396 г.

Тази битка има историческо значение за развитието на Европа по онова време и на нея са посветени както различни текстове, така и миниатюри, илюстриращи сражението. Може би миниатюрата, на която е посветена тази статия и която се публикува за първи път тук, е най-ранното изображение на тази битка – само 4 години след събитието.

Дори най-бегъл поглед върху нея, за всеки, който е бил в гр. Никопол в наше време, показва изключителната топографска точност.

Изглежда, че авторът е ползвал скица на участник в битката, нарисувал атаките на рицарите на император Сигизмунд срещу крепостта Никопол.

Така може да се обясни невероятната точност на рисунката.

Погледът на художника към крепостта е от р. Дунав, където се е намирала флотилията на рицарите.

Няма данни самият Серкамби да е съпровождал похода на западните рицари.

Показани са хълмът, на който е крепостта, и отсрещният хълм, от който рицарската армия атакува с каменометни машини и примитивни оръдия.

Крепостта е изобразена много точно, като се имат предвид днешните руини и археологически разкопки.

Пътят към крепостта минава в нейното подножие – както може да се види и днес, и има външна защитна стена, части от които са запазени и досега.

Вратата на крепостта е изобразена също и тя е там, където е и досега – от задната(южната) част на хълма, на известна височина в сравнение с неговото подножие, а не от страната на Дунава.

Много интересни са двете знамена, които се веят на кулите. Най-горе на знамето има нарисувана глава с чалма и надпис „Баизеето”, т.е.

„Баязид”.

Под това знаме има друго, на което има изобразен двуглав орел.

Това изображение на двуглав орел – хералдически знак и на българския царски дом, в т.ч. отбелязан в лондонското Евангелие и на саркофага на цар Иван Александър, поставя въпрос, какво се случило след превземането на Никопол от султан Баязид през 1395 г., една година преди прочутата битка.

По този път към крепостната порта (днес само калдаръмена пътека) е вървял и цар Иван Шишман. Отляво останки от външната защитна стена.

Катерина Венедикова в „Българите в Мала Азия от древността до наши дни” (Издателство ”Идея”, 1998 г., стр. 294) цитира хрониста Узунчаршълъ, който казва:

„Челеби Мехмед даде страната Айдън на сина на българския крал Сусманос, който бе приел исляма, а взе Джюнейд, отведе го в Румелия и му даде санджака Никопол на брега на Дунав в 1413 г.“

В „История на Османската империя” под редакцията на Роберт Мантран (Издателство „Рива”, София, 1999 г., стр. 71) пише:

„Джунеид бил назначен за управител на Никополис, 1414 г.” От своя страна Константин Иречек посочва, че Александър управлявал Смирна и загинал в клисурите на планината Стилария срещу о-в Хиос през 1415 г.

Никопол

Излиза, че Александър Шишман е бил преместен в Мала Азия през 1413 или 1414 г., а не веднага след превземането на Никопол през 1395 г.

Не е ясно и кога той е приел исляма – веднага след убийството на цар Иван Шишман или по-късно, доколкото двуглавият орел, изобразен на знамето, е християнски символ.

Впрочем периодът 1408-1413 г. съвпада с въстанието на Константин и Фружин и вероятното оставане на Видин като автономна област, васална на султана. Дали въстанието има връзка с „отзоваването” на Александър – не е ясно.

Във всеки случай имаме основание да смятаме, че той е бил в Никопол по време на битката с император Сигизмунд през 1396 г.

И вероятно е бил там като управител на крепостта.

Узунчаршълъ говори за преместването на Александър като управител на мястото на Джунеид, който пък е изпратен на негово място – като управител на Никопол.

Това обяснява наличието на знамето с двуглавия орел върху Никополската крепост по време на битката през 1396 г. от миниатюрата в Хрониката на Джовани Серкамби. Над него се вее другото знаме, което показва кой е господар на Никопол по това време и е знак за това, че в крепостта е имало османски гарнизон, „гарантиращ” и лоялността на Александър.

В една песен от Белоградчик, публикувана в книгата на Христо Димитров „Българо-унгарските отношения през Средновековието” (Издателство БАН „Марин Дринов“, София, 1998 г.), има следния пасаж:

„Бог да бие русите маджарци – прогонили турци анадолци, та се спрели у Никопол града.”

Изглежда, че част от българите още тогава са били на страната на османската държава – както впрочем е и ситуацията след битката при Анкара, когато започват междуособните борби на синовете на Баязид. Така са пропуснати възможностите за възстановяване на българската държавност – още по онова време. Сръбският деспот Стефан Лазаревич също участва на страната на Баязид в битката при Никопол с 5000 свои конници, а в 1402 г. при Анкара/Ангора, след поражението на Баязид, спасява от монголски плен престолонаследника Сюлейман. Явно такова поведение не е било нещо необичайно за онова време. Тъжно от днешна гледна точка и поучително...

Снимка на крепостната порта с част от стените

Може би точно това обстоятелство дава обяснение на факта, че запазилият се български герб в хрониката на Улрих Рихентал от 1420 г. е с три лъва, разположени един под друг, а за герб на българския цар е представен изправен лъв с корона върху щит и надпис Рекс Калдеорум, а не двуглав орел, явно използван от Александър/Искендер през 1396 г. в Никопол.